Всеки „зает” човек с работа от 9:00-17:00 ч., 10:00-18:00 ч., 11:00-20:00 ч. и всички вариации би се съгласил с горепосоченото, нали? Кой не обича да „преметне” шефа си, да се скатае за няколко часа без да го хванат, да свърши по-малко работа и да го прикрие добре, или още по-добре – да не свърши нищо, но въпреки това да си получи дневната ставка? Аз не обичам!
Защо ли? Така. Това е обширна тема за друг път.
И все пак, моментът на гордост, когато заявиш на някого, че днес не си свършил абсолютно нищо, че „не е имало работа”, че си правил всички тези вълнуващи (за теб) и безполезни неща, сякаш на пук на света, на пук на шефа ти, ти си ги измамил, ти си спечелил, те не са те смачкали този път! Ах, този момент!
Иска ти се да се случва все по-често, правиш предположения, базирани на времето, икономиката, политиката, празниците, звездите и какво ли още не, кога има вероятност да се случи, настройваш се, очакваш го. Събуждаш се сутринта с мисълта как днес ще е „почивен ден”, създавайки чувство на спокойствие, на сигурност. Знаеш, че няма да има нерви, няма да има проблеми за решаване, няма да има недоволни. Само доволни. Всички като теб. Ще отбиеш присъствието си набързо и после ще излезеш, забавляваш, празнуваш, сякаш е втори петък!
Прекрасно, нали? Жалко, че се случва толкова рядко, нали? Жалко, че шефът винаги намира какво да се свърши, креативността му ескалира, когато трябва да измисли за какво още ставаш, какво още можеш да вършиш. И тогава надеждата изчезва.
Заблудил си се сутринта, дошъл си с желание да не работиш, релаксиран си, може би дори си с нова риза, за да изглеждаш по-добре, почивайки си. А пак си затрупан с работа, която даже не си вършил досега. Работа, за която си учил в последните пет години, за да не се налага да правиш. Обзема те чувство на непотребност. Недооцененост. Спад в самочувствието. Но трябва да я свършиш.
В това обикновено се превръщат тези планирани „дъждовни” дни. Не бих искал да питам защо тогава продължаваме да ги планираме. Друга тема!
Цялата магия зад това нещо се крие в изненадата. Тези изненадващите дни, в които се случва страшен срив в системата, борсите фалират (сякаш те интересува, нека шефът се занимава с парите на фирмата), няма ток, покривът се е разтекъл, офисът е заключен, портиерът е в задръстване, на главния мениджър му се е родило дете и е благосклонен, ей тези ситуации, които спират колелата от въртене за един ден и ти можеш най-после да си почиваш на работа и парите на час да си валят ли, валят.
Да, тези неща се случват и ние ги помним и ги разказваме със задоволство.
Това ли е начинът, обаче? Така ли трябва да се отнасяме с работата си, така ли трябва да се отнасяме с времето си, така ли трябва да се отнасяме със себе си? Толкова ли струваме ние, колкото са ни поставили на час, за да сме там, без значение дали ще правим нещо или не?
Дали няма нещо нередно в тези дни без работа, или в дните с малко работа, или в дните с много работа, но малко свършена такава? Не! Защо да има? Кой не иска да му плащат, за да прави нищо?
Аз! Защото правейки нищо, ние може да получаваме своята ставка, но губим най-ценното от най-ценните неща – времето. То е загубено. Изчакал си деня да свърши. Не си научил нищо ново, не си се предизвикал, не си създал. Не си опитал, не си дал, не си успял.
Ами ако ти кажа, че за осемте прекарани часа в нищо, си можел да изкараш в пъти повече пари, при това правейки нещо, което обичаш? Ако ти кажа, че книгата, която си можел да прочетеш, семинарът, който си можел да посетиш, контактите, които си можел да създадеш, идеята, която е можела да ти хрумне, или опитът, който си можел да придобиеш през тези осем часа, щяха да ти се изплатят стотици пъти в бъдеще? Ами ако ти кажа, че си можел да прекараш тези осем часа с любимата си, с децата си, със семейството си, с приятелите си, на път, в планината и да си изкарал десет пъти ставката си за деня, при това без реалното ти присъствие там и усилията на други хора?
Ще ми повярваш ли? Най-вероятно не. Аз съм от „онези”. Не те и карам да ми вярваш. Карам те да се замислиш над следното:
Наистина ли това е единственият начин да се изкарват пари, наистина ли времето ми, потенциалът ми, знанията ми, опитът ми струват толкова, колкото ми пише в договора? Наистина ли няма начин да изляза от сянката на шефа ми, да позволя на света да ме види, да ме оцени, да ме послуша, да му дам нещо от себе си, да го разширя и обогатя?
По-приятно ли ще ми бъде да чакам с нетърпение началото на следващия ден, отколкото края на днешния? Как ли ще се чувствам, когато не живея за уикенда, не се надявам пет дни да минат по-бързо, не броя оставащото време, когато най-после ще съм свободен, а винаги съм свободен? Когато сам определям кога ще работя, според това кога ми е най-приятно да го правя и усещам, че мога да свърша повече? Когато парите ми работят за мен, а не аз за тях, когато мога да оставя начинанието си за една седмица и то да продължи да работи и без мен, как ще се чувствам?
Какви емоции ще изпитам, когато най-после имам времето за хобитата си, за този език, който винаги съм искал да науча, това място, което винаги съм искал да посетя, това умение, което винаги съм искал да придобия и това тяло, което винаги съм пренебрегвал?
Замисли ли се? Чудесно!
Да не би да очакваш тайната формула в линк отдолу? Не е там. И не трябва да е там. Тя е навсякъде. И ти ще започнеш да я виждаш, веднъж след като си отвориш очите, за възможностите, които животът ни предлага. И когато започнеш да ги търсиш, намираш, изучаваш и прилагаш. Дерзай, читателю! Никога не е късно да промениш това, на което досега си се основавал…
Михаел.
