Седнете в кръг, деца, време е за приказка.
Имало едно време един чичко… нека го наречем Мигел… който дължал много пари на една банка, която пък била ипотекирала имота му (като един истински злодей). Нашият чичко бил добър човек и трудейки се неуморно ден и нощ, след няколко години успял да погаси дълговете си. Но не след дълго, догато си браузвал небрежно в нета, той се натъкнал на нещо силно притеснително.
Мисля, че всеки от нас, в един момент от живота си, е пробвал да напише името си в Google, ей така, за да види какво ще излезе. Е, и нашият герой решил да се пробва и видиш ли ти, какво открил – дигитализирано копие на статия от старо издание на вестник, в която била описана всичката тази информация относно него, жилището му и отдавна погасения му дълг. Като изключим очевидните минуси на това обстоятелство (лоша реклама, която веднага сваля цената на имота му; разкриване на личната му информация всеки път, когато някой потърси нещо обвързано с него в Google и т.н.), вероятно на нашият герой не се е почувствал особено приятно. Нали, представи си как всеки път, когато някой напише името ти в търсачката, излиза онази адски смотана снимка от пети клас, когато беше още с дълга коса и шини, и понеже беше решил да се затриеш някъде след училище, а тогава нямаше и мобилни телефони, по-големият ти брат най-гениално те беше пуснал във форума на kefche за издирване. Няма да ти е приятно, нали, особено предвид факта, че ти отдавна си обръсна гривата, свали шините, а и да – намериха те.
Всъщност на нашия чичко му станало толкова неприятно, че се е обърнал към Съда на ЕС с молба да накара Google да свали тази информация (която вече съвсем не съответства на реалността) от интернет пространството, пък и ако може, да му се извини лично (шегувам се за второто, разбира се).
Така през 2010 г., черпейки основанието на иска си от една Директива за защита на личните данни от 1995 г. (която със сигурност е транспонирана в някой испански закон, но признавам, домързя ме да търся кой точно), нашият герой пренася битката си в съдебната зала. Разбира се, аз нямаше да ви разказвам за Мигел (нали така си го бяхме кръстили), ако той всъщност не беше успял да постигне привидно невъзможното и да си извоюва присъда в негова полза.
През 2014 г. Съдът на ЕС се произнася с емблематичното решение C-121/12, с което казва, че добрите хора от Google трябва незабано, ама моментално, да свалят линковете към тази статия, защото тя съдържа невярна и в случая много вредна за Мигел информация, аргументирайки се, че интернет търсачките, предлагащи услугите си на европейския пазар, всъщност попадат под дефиницията на „администратор на лични данни“ по смисъла на европейското законодателство. Така, благодарение на неуморните усилия на Мигел, всеки един от нас днес може да поиска от вече подозирам не-до-там-щастливите хора в Google, да свалят, по дяволите, тази безобразна негова снимка от пети клас, защото му е писнало всичките му приятели да го бъзикат (разбира се, искането трябва да отговаря на едни изчерпателно изброени критерии, чието осъществяване е оставено на преценката на самите Google, но това е besides the point).
„Какъв беше смисълът на цялата тази история?“ сигурно ме питате.
Четейки за премеждията на Мигел по-рано тази година, ми стана малко, нека да кажем смешно, че колкото и много хора да има по тази планета, които всеки ден стават в 5 часá, бъхтят се здраво цял ден, прибират се и се бъхтят още до късните часове на нощта, докато изнемогнали заспят в някоя противна на физичните закони позиция я на бюрото, я на стола си, правейки всичко това с едната единствена цел да създадат нещо през живота си, с което ще бъдат запомнени, някъде там има човек, който е искал в пъти повече точно обратното. И е успял да го постигне.
Затова моят призив към вас е – Живейте така, че да не могат да ви забравят.
Хайде сега всички по леглата.
