Чувстваш ли се понякога сякаш просто не ти се слуша повече? Всъщност се опитваш, кимаш одобрително и гледаш в очите, но сякаш виждаш през събеседника си? Мислиш за своите стремежи, своите начинания, своя живот. Колко невъзпитано, а? Може би. За мен е естествено.
Живеем във време, където сме заляти с толкова много информация, че физически е невъзможно да преработим всичко. Затова какво правим? Филтрираме. Допускаме до мозъка си само тези мисли, които наистина имат значение. А обикновено те не са много. Тези, които имат значение, ги чуваме само когато е тихо, когато сме сами със себе си. Тези мисли наистина имат стойност и те наистина ни дават безценна информация – за нас самите, за това какво мислим за света около нас, по какъв път вървим, правилният ли е?
Често се случва, обаче, да не ни остава време именно за тези тихи моменти на съвършенство, където сякаш всички отговори изплуват, всички тревоги изчезват и всички идеи се създават. Защо? Защо се лишаваме от нещо толкова фундаментално? Просто е. Заради другите.
Позволяваме на другите да се превърнат в по-важни от нас самите. Позволяваме техните проблеми да се превърнат в наши. Позволяваме техните чувства да станат наши. Тяхната енергия да бъде наша. Неизгодна ситуация, нали ?
И все пак продължаваме ли, продължаваме. Всеки следващ ден. Нова клюка, нова случка, нова драма, нов проблем, все чужди обаче. Ами нашите? Нашите кой да ги чуе ?
Реално не много хора умеят да слушат. Реално не много и искат да слушат. По-скоро изчакват да се изкажеш, за да си кажат своето. Ако си от добрите слушатели ще ме разбереш.
„Ама разбира се, че е така, приятелите са приятели, защото си споделят – плачат, смеят се, радват се, страдат заедно, това е смисълът”, ще ми отговори някой ? Така е, разбира се.
Не става въпрос за това обаче.
Става въпрос, че именно заради тези толкова добри приятели, пренебрегваме себе си. Трябва да се жертваш за тях? Да, така е. В определени ситуации. Би ли преотстъпил личното си благополучие заради самата жертва, обаче ? Когато стигнем до въпросното състояние по-горе, с гледането през събеседника, значи нещо не е наред. Значи наистина имаме нужда да останем сами. Наистина имаме нужда да послушаме, но себе си.
Често се чувстваш разсеян? Пропускаш обещания, които си дал? Забравяш за неща, които си казал? Не, не си безотговорен, нито лекомислен, нито не си държиш на думата. Друго е.
Насъбрал си толкова много неизказано в себе си, толкова много мисли ти се въртят из съзнанието, толкова много неща са ти се случили и не си могъл да ги осмислиш, толкова много неща предстоят да се случат и не си могъл да си ги представиш, че те просто заемат това пространство на мислите ти. Ти просто не си им дал шанс да изплуват, да се разгърнат, разперят, излеят в пространството пред теб. Не си им вдъхнал живот, не си прикачил емоцията към тях. Те са просто съществуваща информация, материя, която никога не си оползотворил. Но тя не изчезва. О, не! Ти си я носиш със себе си. И тя се трупа, и трупа, и трупа. Докато в един момент не се почустваш претоварен психически и емоционално. И тогава бягаш, оставаш сам. Тялото ти те води към усамотение.
Ох, колко е хубаво да съм сам най-после! Имах нужда да избягам от ежедневието, работата, хората, проблемите (смятаме, че това са причините), а всъщност ние се чувстваме толкова добре усамотени, защото най-после можем да чуем тишината и да чуем какво искаме да кажем в действителност, какво иска да ни каже сърцето, интуицията, онова чувство, което винаги ни води през живота.
Защото за момент сме спрели потока на информация, която получаваме ежедневно от гореизброените фактори. Ето затова се чувстваме толкова добре, когато след едно такова претоварване, се оттеглим.
А необходимо ли е да стигаме до претоварване, за да осъзнаем какво е важно да прилагаме в ежедневието си? Необходимо ли е да се докарваме до предела на търпимост и устойчивост, за да се вслушаме най-после в себе си?
Можем ли всъщност да чувстваме тази освободеност, енергичност и позитивизъм, които изпитваме след двудневна почивка някъде, всеки ден? Можем ли да бъдем много по-виждащи и възприемащи света около себе си? Мислиш ли, че когато имаме толкова много натрупано вътре в нас, е възможно да пропуснем някои толкова значими неща в ежедневието си? Възможности, вдъхновение, промяна, доброта, красота? Красив залез, дълбоко вдишване на утринния въздух, усмивка от непознат, или да се насладим наистина на чаша горещо кафе, без да бързаме да го изпием с цигарата? Струва ли си да живеем за тези малки моменти на съвършенство?
За мен си струва. Вярвам, че и за теб. Дори да не са точно тези, то има някои моменти, на които винаги си искал да се насладиш.
Как ли?
Много просто. Избирай себе си. Всеки ден. Намери своето време, издигни здрава и висока стена за всички странични неща, изключи си телефона, махни компютъра. И остани със себе си.
И слушай… И чувствай величието на момента. И бъди на място, където се чувстваш щастлив. Може да е някои от примерите ми, или да си е само твое. Нека бъде само твое. И остави мислите ти да се разпръснат, да витаят. О, колко дълго са стояли затворени! И времето ще изчезне. Моментът ще изглежда безкраен. Духът, умът и тялото ще са свободни. И туптящи. Може би ще те озари гениална идея или ще почувстваш внезапно силен порив на щастие или друга емоция, може би ще осъзнаеш нещо, може би ще получиш дългоочаквания отговор на някой въпрос или ще вникнеш по-дълбоко в себе си. Но бъди сигурен в едно. Всичко това ще бъде най-искреното и чисто нещо, което можеш да изпиташ. Защото си е твое лично. Не го прикриваш за пред хората. Нито е повлияно от тях. Няма кой да те прекъсне, нито изкритикува. И това го прави толкова гениално.
И изведнъж ще започнеш да забелязваш много други неща, ще чуваш и възприемаш много повече неща. Защото ти си oставил тежкия товар вчера и знаеш, че днес, по-късно, пак ще го оставиш. Всеки ден ще оставяш чашата празна, за да се напълни с нови емоции, мисли и открития. С ново съдържание на живот.
И изведнъж, скъпи читателю, ще започнеш да виждаш събеседника си,а не през него, изведнъж ще започнеш да си спомняш за онези неща, които си обещал и изведнъж ще започнеш да разбираш много по-добре хората и света около теб, защото няма да си зает да се опитваш да разбереш себе си.
А ти… кога за последно се вслуша в тишината?
Михаел.
