Какво чувстваш, когато се събудиш? А когато отидеш на работа? Разговорите с колегите обогатяващи ли са? Едва ли си губите времето да обсъждате неважни неща! Сигурен съм, че се прибираш зареден от там. Или?
Приятелите, а с тях как е? Нямаш търпение да им споделиш идеите си, нали? И те нямат търпение да ги чуят и сърдечно да те подкрепят? И изобщо не те карат да обсъждате другите хора. Или?
Семейството ти вълнува ли се за собствения проект, който най-после реши да стартираш? Приветстват смелите решения, нали? Гордеят се с това, че си различен, че действаш и мислиш, че вярваш. Или?
Ах, всичките тези идеи в главата! Как изобщо ги създавам? Твърде ли са големи? Положението в страната ми позволява ли ги? Дали пък не е много рисковано…
Ами хората? Те какво ще ли ще си кажат… „този кога ли ще спре да си троши главата…” Ох, а приятелите… пак ще ми кажат да не се занимавам с глупости и да си стоя на работата. Май да взема да ги послушам Майка ми, горката, как ще ми повярва, след като последният път се провалих? ”Не можеш да имаш всичко в живота, затова се радвай, че поне работиш.”
Ей, ти! Познато ли ти е? И ти ли си от „онези”? Дето говорят като промити със заучените фрази някакви неща за свобода, финансова независимост, себеизразяване, мечти, цели? Понякога чак се чувстваш не на мястото си? Чудиш се, питаш се… защо и тези около мен не са такива? Защо не вярват на това, за което говоря? Защо не вярват, че можем да бъдем всичко, което пожелаем? Че животът е пътешествие за себеоткриване и реализиране, за създаване на нещо, олицетворяващо нас самите, нещо, което да оставим, нашият завет? Защо се продават толкова евтино и отказват да повярват, че струват повече?
Ами така е. Всеки си живее според разбиранията. Всеки гледа през своята призма. Всеки има стъпало, което иска да достигне. Някои се задоволяват, когато го достигнат, други искат да видят какво има на следващите. Но не всеки го иска!
Ние с теб го искаме. Готови сме да направим невъзможното. На нас ни харесва играта, рискът е вълнуващ! Ние вярваме безрезервно, взимаме бързи решения и ги променяме бавно с времето, ако се налага. Ние сме там, където другите ги няма. Ние виждаме възможност там, където другите виждат „ненужен риск”! Ние не се примиряваме със сегашното си положение, искаме да вземем колкото се може повече от престоя си на тази Земя и много добре разбираме, че шефът няма да ни го даде. Лунатичен ли звуча, честно?
Е, какво не е наред в цялата картина? Ти, с твоите разбирания и принципи и твоите хора с техните. Ти ги разбираш, те теб – изобщо. Ти искаш да им помогнеш, те на теб също!
Никой не се поддава, нравът не се сменя просто така! На тях им доставя удоволствие да те упрекват за решенията ти, да се опитват да ти докажат колко не си прав. Ти ги чуваш, преработваш казаното и го пускаш да си тръгва, но все пак не ти е приятно да се правиш на глух, нали? Чувстваш се сам, неразбран и потиснат. Не им звъниш повече. Отчуждаваш се. Нещата са малко по-добре, но как сам да вървиш по този неравен път? Търсиш подкрепа.
Звъниш на стар приятел, минало е време, не сте се виждали. Той ти разказва какво се случва в живота му, ти се усмихваш, изслушваш го и го поздравяваш. Всичко върви добре. И тогава идва въпросът! „Ами с теб какво става, още ли се занимаваш с онази глупост?”. И ти си спомняш какво е било. Защо си спрял да се виждаш с този човек, с тези хора. Иска ти се да му докажеш, че не е прав, но знаеш, че няма смисъл. Може би не си достигнал все още целта си. С какво ще си подкрепиш думите? Няма резултат. И изведнъж разговорът става тежък. Чувстваш се изморен. Разделяте се с обещания да се чуете пак, ти добре знаеш, че няма да го потърсиш отново скоро. И пак се връщаш към самотата…
Или пък има друг начин? Това, което съм успял да прочета, науча и докажа за себе си до момента е, че средата, в която живееш, оформя това, което ще станеш утре. Чували сте го много пъти със сигурност, както и аз. И всички сме съгласни – да, да, да! И все пак, не променяме нищо…
О, всички тези стари добри приятели! Всичко им е наред, забавно им е да си говорим безгрижно, да стоим до малките часове на нощта! Да обсъждаме хората, политиците, безработицата. Колко са скапани пътищата! На другия ден се оплакваме от болките си в главата и че трябва да сме на работа. „Трябва си, няма как…” и да потърсим още нещо, което да изкритикуваме. Кимаме с глава, съгласяваме се, за да се поддържа разговора.
А в мислите ни? Съвсем друго! Ах, колко безсмислен е този разговор! Колко не ме интересува поредната интрига. Как не ми се слуша колко зле е положението. Мъчно ми става, когато след всичко казано завършим с „но какво да правиш, живот…”.
О, колко добре знаем какво да правим! Но ние сме там. Заради тях, случайно да не се почувстват пренебрегнати. Ние ги поставяме пред себе си. Пред целите и мечтите си. Пред принципите си. Пред страстта си. Ние сме там.
И когато останем сами вечер, когато се замислим дали през деня сме живели така, както сме искали да живеем, говорили сме, както сме искали да говорим, смели сме се, както сме искали да се смеем, направили сме това, което сме искали да направим и когато отговорът отново е „не”, как се чувстваме?
Предадени! От кого? Със сигурност не от приятелите, по-лошо.
От себе си. А когато това нещо се повтори твърде много дни подред? В един момент го забравяме, нали? Захвърляме го в много далечна и тайна част на съзнанието ни, да не го виждаме. Да не си спомняме какво сме могли да бъдем, но не сме станали. Но то е там. И тежи. И ние го носим, може би и цял живот ще го носим. И в последния ни ден то ще се появи отново, ще ни припомни отново. О, колко тежко ще преглътнем тогава!
Е, читателю, огледай се… какво има около теб? Можеш ли да намериш хората, които няма да ти позволят да го забравиш? Които адмирират всяко твое начинание. Възхищават се на всяко смело решение. Тези, дето не се отказват, не са се примирили. С блясък в очите и поглед напред. Мечтателите. Трудещите се. Предприемчивите, различните. Тези, които говорят със страст и любов за това, което правят. Защо ли? Защото олицетворява тях самите! Те са като теб! Ще ги намериш ли?
Има ги, повярвай ми. Но първо трябва да осъзнаеш, че имаш нужда от тях. Да ги пожелаеш. Да си готов да направиш място за тях в живота си. И в сърцето си. И ще ги намериш. И няма да искаш да ги пускаш, никога. Защото без да го осъзнаваш, ти изваждаш най-красивото от себе си наяве и знаеш, че е на сигурно място. И те правят същото. И изведнъж започваш да виждаш колко много смисъл има да се живее!
Е, как искаш да се чувстваш довечера?
Михаел.
