9A клас или защо е хубаво да се върнеш в клас на стари години

Покрай цялата истерия със снега и лютеницата тези дни се почувствах отново като дете – зимата преди двайсетина години беше точно толкова люта, бяла и красива, а лютеницата си беше наистина като наркотик.  Малко по малко, спомените ме връщат в миналото и се сетих за един много далечен и много специален момент – първия учебен ден. Помните ли го? Най-най-първия? Навярно доста смътно, след като са минали толкова години от тогава. Детайлите се размиват, лицата се забравят, местата се сменят, цветовете избледняват…. Но усещането остава.

Аз помня много добре усещането от този ден. Имаше силна смес от страх от неизвестното, много  вълнение и много (ама наистина много) силно желание да свърши всичко час по-скоро. Помня много ясно момента, в който една възрастна леля заби със звънец в ръка (да, имаше и такива на времето) и цялата върволица първокласници се насочихме под строй към новите ни класни стаи. Прекрачих прага и почнах да мисля върху екзистенциалните проблеми на един първокласник – какво ме чака, какви хора ще срещна, защо изобщо трябва да ходя на училище и т.н.

Двадесет години по-късно влязох в 9^А клас.  Усещането, което получих преди да вляза в първата лекция, беше подобно на това от първия учебен ден – малко притеснение, малко колебание и малко „какво диря тук“.  В ума ми се гонеха в кръг два въпроса:

• Ти вече си учил предостатъчно цял живот, защо ще си пълниш главата с излишна информация, която може да не ти послужи никога ?
• И без това вече имаш работа и възможности за развитие, защо се интересуваш от предприемачество ?

Тези мисли бяха като фон в главата и не ги чувах силно, а като лек шепот, които едвам се промъкваше в съзнанието ми. Въпреки това реших да помисля върху тях напълно съзнателно и прецених, че тези въпроси не са за мен. Винаги съм търсил възможности да се развивам, да научавам нещо ново, да пробвам нови и непознати неща (неслучайно „Повторението е майката на стагнацията“ беше и продължава да е максимата, която ме движи напред) .

Качихме се бавно по стълбите до последния етаж на SOHO, където отново влязох в час – ето ни ги класните, учителя (Теодор Панайотов) бялата дъска, столовете. Нямахме звънец, но минаващият отсреща трамвай свири звучно началото на новата учебна година със спирачките си.

Първата лекция ни хвърли в дълбокото – Теодор ни показа как всичко започва да се развива толкова бързо и така да ускорява, че в следващите няколко години ще сме свидетели на огромни промени във всички сфери на живота ни. Показа ни как експоненциалното развитие на технологиите ще рефлектира върху организациите и бизнеса и въобще ще проникне във всяко ниво на живота ни.

Замислих се малко по малко и почнах да тегля чертата за себе си – не е ли моето развитие също експоненциално? Постоянно гледам да надграждам върху това, което съм постигнал, да се уча от грешките си, за да не ги повтарям, следя хората около себе си и се научавам от техния опит също.  Винаги съм мислил, че това, което преживявам, е лично и не засяга другите хора в такава степен. След лекцията на Теодор колелата започнаха да се въртят и да мисля как всъщност всички се движим в една и съща посока и че реално тези, които осъзнаят това движение, могат да го контролират съзнателно.

В последните няколко години редувам различни обучения на макро и микро ниво (било то за икономика, наука, политика, бизнес). Тази дуалност ми помогна да изградя една пълна картина за сегашното ни общество и различните му измерения, както и моята роля в тази картина. Отначало си мислех, че всичко, което е на макрониво, е недостижимо за сам човек. Постепенно обаче започвам да мисля, че всъщност всяка една голяма промяна някъде тръгва от някого, който по стар обичай си е казал „Абе, т‘ва що не взема да му…“ и решава всичко с мерак.

Мислейки върху това, докато слушах за експоненциалните организации, се замислих за ефекта на пеперудата – имаш една идея за нещо, което да подобри по някакъв начин живота на хората. От хилядите хора, на които можеш да помогнеш, дори и един да реши да надгради над твоята идея, ефектът ще бъде огромен. Пеперудата ще маха, а и ще довее доста дивиденти при теб, ако успееш да измислиш нещо наистина добро и приложимо.

Така първата лекция на 9^А клас мина забавно и интересно и наистина успя да ме грабне. За два часа научих нови неща и то не в скучни лекции в университет, а сред готини хора, които наистина правят нещо с живота си. Двата въпроса, които се гонеха в главата ми преди старта замлъкнаха, а други два дойдоха на тяхно място:

• Защо не се записа по-рано за 9 Academy?
• Защо не може да са по-често тези лекции?

Три месеца по-късно с всяка следваща лекция надграждам над това, което започнах и ускорявам себе си. Самото преживяване на 9 Academy е едновременно зареждащо и разтоварващо след цял ден в работа, или както го определям лично, народни танци за ума :).

Танцувайте, хора, танцувайте!