Като човек, който учи, интересува се и се занимава с комуникация, няма как да не споделя нещо след една 3-часова ефективна комуникация (защото тя говореше ли говореше, а ние й отговаряхме с жестове, бурен смях, кимащи усмивки и утвърдително “мхм”) с Десислава Бошнакова, която е един от идолите ми по отношение на това как трябва да се поднася и комуникира информация. И по-конкретно – за общуването в днешния социално-асоциален свят. Деси даде пример как протичат разговорите между повечето хора около нас или дори и между самите нас. А именно в монологична форма:
А: Днес си купих някаква нова чанта, която можеш сам да си я сглобиш от различни части. Избираш си дръжки, дъно… Много е яка и даже си мисля….
Б: Ох, не знам вече не мога да издържам на тая работа, задушавам се. Нито ме оценяват, нито парите си заслужават… Айде, ако може всеки ден да ми е петък и „барман, сипи още едно!“. Ама, айде да мине лятото и ще го мислим.
В: Е, тая на отсрещната маса май ходеше с оня, който беше приятел на братовчедка ми. Сещате ли се?
Не, тези хора не седят на различни маси, на една са и си говорят. Или поне така си мислят. Разговорът може и да е много по-дълбоко смислен, просто давам пример, но идеята е следната: масово хората слушаме, за да отговорим, а не за да чуем. Не е тайна, че най-успешните хора са на първо място много успешни комуникатори, които знаят как да завържат и поддържат разговор и как да изградят успешни връзки. Защото ако не можем да изразим гениалните си идеи и прозрения, кел файда за зора. И както трябва да се съобразяваме с дрес кода в света на бизнеса, освен ако не сме Стив Джобс или Марк Зукърбърг, така трябва и да можем да комуникираме с всякакви и различни хора и да изразяваме себе си успешно, докато не стигнем или задминем гореспоменатите. Ние не успяваме сами, а когато не сме сами, ние комуникираме – вербално, невербално, осъзнато или не. И колкото и големи експерти да сме в нашата си сфера, не можем ли да се представим и продадем на хората около нас успешно и да комуникираме посланието си, гениалността ни може да отиде на вятъра.
Животът е низ от връзки и дори и човекът, който ти се струва „най-големият глупендер“ може да те научи на нещо и да ти даде нова гледна точка. Или пък най-малкото, да разбереш какъв не трябва да си позволяваш да бъдеш и какво да не правиш. Съответно, ако искаме да сме наистина успешни в това, което правим, независимо какво е то, трябва хората да ни имат доверие, да ни намират за надеждни и отговорни и да се чувстват свободни да комуникират с нас. А всичкото това нещо ние изразяваме чрез думите и действията си а.к.а вербално и невербално. Защото всяко наше действие, всяка наша снимка, дума, пост, носи послание и казва нещо на публиката отсреща. Като социални животни ние комуникираме постоянно и изграждаме бранда, наречен “АЗ” на първо място и след това бранда на нашата компания.
След все още недостатъчно, но постоянно четене на книги за комуникацията, семинари, размисли и тук таме страсти, си извадих следните комуникационни правила, които не твърдя, че прилагам на 100% успешно. Но въпросът е желанието за усъвършенстване, жаждата за нови знания и упоритите опити, пък все нещо ще изскочи накрая.
Не ти си звездата!
Всички успешни презентатори и комуникатори изглеждат уверени и спокойни. Почти всеки от тях, обаче всъщност се притеснява да не се изложи и въобще не е толкова спокоен, колкото изглежда. И това е чудесно, защото когато спре да ти пука как ще се представиш и си нахлупиш шапката “Ама аз всичко си знам и всичко си мога! Нали това цял живот го правя!”, значи си си изгубил страстта някъде по пътя и трябва да поспреш и да си я потърсиш. “Човек се учи цял живот” и винаги има накъде още да се развиеш и какво още да откриеш. Скоро посетих семинара на Асел Съдъкова за техниките на говорене на Тони Робинс, където си взех един много ценен съвет, който после се утвърди и от книгата, която прочетох “Как да говорим с всеки във всяка ситуация”, а именно: когато застанеш пред публика (публиката може да се състои и от един човек) и си несигурен и притеснен, ти се фокусираш върху себе си. Не следиш аудиторията си и не се свързваш с нея. Това е егоистично. Твоята публика/ събеседник е звездата в комуникацията, не ти. Трябва да се фокусираш върху тях и да мислиш за това какво послание им предаваш и разбират ли го добре. Тогава страхът и притеснението изчезват. Вече не става дума за теб, а за тях. Не за това къде точно да си сложа ръцете и какво ще е следващото ми изречение, изглеждам ли дебела в тази рокля или смешен в този костюм, а чуват ли ме, свързвам ли се с тези хора, какво наистина искам да им кажа, защото вярвам, че е важно за тях. Макар и да сме на сцена пред 1, 100, 1 000 или 5 000 души, не ние сме звездата, а публиката ни! За да доставим или вземем информация, трябва да се фокусираме върху отсрещната страна, не върху себе си и нашите притеснения.
Най-интересните събеседници са заинтересованите!
Колкото и да сме успешни и уверени, ние имаме нужда от одобрението на другите и от “лайковете” им. Колкото и да сме постигнали, ние имаме нужда да чуем, че някой забелязва и оценява постиженията ни и най-важното интересува се от това, което правим и в което влагаме енергията си. В повечето случаи само най-близките ни се интересуват истински от нас и евентуално от това, което правим, макар и често да не го разбират. Разговорите с повечето хора протичат на принципа:
Комуникатор А наум: “Хайде стига си ми говорил за работата ти! Нито разбирам, нито ме интересува! При мен е голямата лудница. Имам и аз да си кажа!”
Комуникатор Б, докато А разказва къде е прекарал ваканцията: “Ей, сега ми хрумна нещо жестоко. Ще включа още една категория и ще оптимизирам процеса. Айде стига врели некипели, всяка минута ми е ценна.”
Това не е ефективна комуникация, това е монологично предаване на информация. Ако искаме, да осъществим истинска връзка с някой, да разберем как може да си бъдем полезни или да му представим нашата идея или гледна точка, ние трябва за начало да се ръководим по него, за да може впоследствие той да се ръководи по нас. А именно да му покажем, че това, което той прави и мисли ни е интересно и искаме да разберем нещо повече, защото всеки човек е уникален и си заслужава да бъде изслушан. Колко от нас имат нужда от същото и колко от нас го правят за другите. Когато човекът отсреща се почуства важен, значим и изслушан, той остава с впечатлението, че е провел приятен разговор с чудесен събеседник, макар и да не ни познава добре и ние да не сме казали и дума. Умението да слушаме е едно от най-ценните качества, които можем да притежаваме. Да слушаме с цялото си същество, тяло и фокус, не да клатим глава утвърдително, но да гледаме през говорещия. Когато другият стане център на нашия свят, докато общуваме с него, не се налага да мислим какво ще кажем след това и как да сме интересни, ние се потапяме в историята му и въпросите и коментарите ни идват естествено. Кефът е в споделянето, така че нека позволим на другия да си достави малко кеф, бидейки активни, а не пасивни слушатели! Ето и една моя лична история в подкрепа: http://neshtotursach.blogspot.com/2015/04/blog-post.html
“Непренебрежимата дамска чанта”, която не е нужно нито да е чанта, нито да е дамска. Най-просто казано – да забелязваме отличителните белези и промени у другия, на които можем да обърнем внимание и така да завържем разговор и да го накараме да се почуства специален. Готино е да си смениш прическата, цвета на косата или да си купиш много красиви и още по-много скъпи и обеци, но несравнимо готино е някой да го забележи и да ти каже колко яко нещо си си купил и колко ти отива новата прическа. Когато сме на нетуъркинг събитие или в среда, където трябва да завържем разговор с някого, можем да се огледаме за нещо автентично у него, нещо, което ни допада и го прави различен и просто да му го кажем. Разбира се, не с див и преувеличен ентусиазъм, а искрено и с усмивка. Шансът той също да ни отвърне с усмивка и да ни разкаже историята около неговата “непренебрежима дамска чанта” е голям. И когато тук се намеси активното ни слушане, разговорът и доброто впечатление са ни в кърпа вързани.
Бъди себе си.
Това правило важи с пълна сила във всеки един аспект от живота ни. Няма смисъл от празни и фалшиви думи и от пресилени комплименти. Фалшът „не вАжи“ и рано или късно се разкрива като такъв. Така че, не лъжете публиката и събеседника си, не правете пресилени и нереални комплименти, не отговаряйте на въпроси, чийто отговор не знаете, а просто се ангажирайте да се информирате и да дадете отговор по-късно. Не прикривайте слабостите си, грешките си и това, че имате да учите още, защото всеки, който си позволява да греши и да си признае, че има още какво да научи, вече е с една стъпка по-успешен. Не само комуникатор, но и човек.
Дишай и си свиркай (не едновременно).
Естественото дишане (това, с което се раждаме) е чрез диафрагмата. Факт е, че повечето от нас сме го позабравили. То, обаче, играе съществена роля в куп неща едно, от които е спокойствието. Когато усещаме, че сме в ситуация, която ни притеснява, изнервя или не знаем какво да кажем, дълбокото диафрагмено дишане ни успокоява и ни дава увереност. Освен това, то спомага за по-доброто и убедително звучене на гласа ни. Защото колкото и мъдрости да изсипем, ако ги изсипем с монотонен и заспал глас, те ще звучат не по-интересно от реч на Парламентарен контрол. Интонацията, темпото и силата на гласа всъщност играят много по-голяма роля от думите, които казваме. Така че определено си заслужава да обърнем внимание на нещо, което ни се струва толкова просто и елементарно като дишането.
Сезам, отвори се.
Освен да сме емоционално и ментално отворени за това, което другият ни казва или публиката ни изпраща, позата на тялото ни също трябва да изпраща такова послание. Когато краката са на широчината на раменете и тежестта е по равно разпределена, ние изглеждаме уверени и стабилни. Когато, обратното, сме заключили крака и скръстили ръце, хората отсреща е твърде вероятно да си помислят, че или ни се ходи до тоалетна, или не сме отворени към това, което ни казват, или пък ги лъжем. Когато кажем на някого колко ни е интересно и харесваме това, което той прави, но сме забили поглед и анализираме колко са ни чисти обувките, той нито ще ни повярва, нито ще ни чуе. В този случай няма значение нито какво казваме и как го казваме, защото позата на тялото ни изпраща ясни сигнали на подсъзнателно ниво. Няма как да сбъркаме, ако заложим на изправени рамене, зрителен контакт (не вманиачено взиране), ведра усмивка (но не и в случаите, когато изразяваме съболезнования или се извиняваме), балансиран стоеж и отворена позиция на ръцете пред тялото. Също и доброто старо поносимо стабилно ръкостискане. Защото лично аз си изграждам първо впечатление, колкото и да не го искам, при първото си ръкостискане с даден човек. Ако то е вяло и усещам, че не съм много сигурна, че тази ръка все още е част от тялото на този човек, а той гледа в другата посока, докато се представя, някак си вече го възприемам като човек, който е вял и небрежен в живота си като цяло и най-вече човек, който не държи особено да се запознае с мен.
Не е нужно да харесваме някого, за да комуникираме успешно с него и да си имаме взаимно доверие. Хората сме много различни и се променяме постоянно просто защото щем, не щем се сблъскваме с живота и той ни учи и променя. Няма как да работим, да се срещаме и да комуникираме само с хора, които харесваме, ако живеем в общество и сме успели да се интегрираме в него. И това всъщност е страхотно, защото различните от нас хора, ни дават различни гледни точки, измъкват ни отчасти от зоната ни на комфорт и ни дават нов поглед. Това, че изобщо не ни допада новият колега в офиса, новият съсед или майката на гаджето ни, не значи, че трябва да ги игнорираме напълно, да ги гледаме на кръв и да пуфтим звучно, минавайки покрай тях. Напротив! За истински успешния комуникатор това е просто едно ново предизвикателство. Каквото и да прави човекът отсреща, той го прави с позитивно намерение (позитивно от неговата гледна точка и според неговата история). Това не ни пречи да изградим доверие помежду си и успешни бизнес или работни отношения. Тук важат същите комуникационни насоки. Ние възприемаме човека отсреща като събеседник, с когото разменяме информация и можем да си бъдем взаимно полезни или поне в прилични отношения. Никога не знаем как ще се завърти колелото на живота и с кого ще ни се наложи да взаимодействаме, така че в наш интерес е да доведем комуникацията си до ниво, независимо от нашите лични емоции и предразсъдъци към отсрещната страна. Това дали комуникираме с надутата рентиерка на залата за нашето събитие или с милата и красивата ни счетоводителка не бива да влияе на нашето представяне като комуникатори. Това дали говорим пред отдела „камериерки“ в хотела или пред отдела „директори“ не бива да определя качеството на речта и отношението ни.
Като заключение, пак ще се върна към лекцията на Деси и едно от нещата, които каза, а именно, че не трябва да поверяваме комуникацията на компанията ни и на личността ни на лица, които не сме сигурни как ще я управляват, защото всяка дума, всеки жест и всяка реакция имат значение за нашия личностен бранд и за бранда на нашата компания. Това, което сме градили с много труд и с много пари, може да се срине за секунди с един неподходящ и необмислен Фейсбук пост или пък с едно неподходящо изказване. Нямаме втори шанс за първо впечатлeние! Затова с комуникация към прогрес!
